Начало

РЕЛИГИОЗНО - ФИЛОСОФСКИЯ МИРОГЛЕД НА ПЕТЪР ДЪНОВ

Статията на Ангел Томов е написана по покана на Редакционната колегия на сп. „Философски преглед” от 1929г. Излиза през 1930г. в книга първа на същото списание. Съчетавайки добре вдъхновеното изложение с ясната логическа мисъл и конкретните страни на учението, авторът представя чисто философските аспекти от Словото на Учителя Петър Дънов. Статията е опит да се очертаят по-важните философски понятия и идеи от една страна, а от друга – тя представлява и един от първите опити за систематизация на тези идеи. Независимо от факта, че е писана назад във времето и, може би, езикът й не звучи особено актуално днес, все пак тя е важен исторически документ. Може добре да послужи като своеобразно въведение към философията на Учителя Петър Дънов. Така, наред и с други важни изследвания от онова време, резюмето от статията на А.Томов е едно полезно и приятно четиво както за хората на „пределните понятия”, така и за всеки, който се опитва да размисля върху важните въпроси от Живота.                                                                                                                  
М. Бачев 

 

След голямата духовна вълна на теософското движение, виж­даме да се надига друга още по-широка и по-мощна – множество религиозно-обществени движения, окултни школи, научни общества и институти, проникнати от един висок идеализъм, обединени от един общ дух, от един общ доминиращ стремеж – да се въплъти новото в живота, да му се даде плът и форма, да се изградят здравите основи на новата цивилизация. Тук можем да споменем движението „Оомото” в Япония, бахаизмът в Персия, хри­стовият комунизъм в Чехия, новото розенкройцерство, школата на Щайнер и неговите последователи, както и тая на Кайзерлинг в Германия, новохристиянските движения и пр. В тази голяма духовна вълна има своето място и учението на Петър Дънов (1) в България.

Ония, които се надяват да намерят у П. Дънов стройно формирана и изложена религиозно-философска „система”, ще останат разочаровани. Както всички големи духовни учители, П. Дънов е човек на дълбокото вътрешно прозрение. Той чувства, вижда и осветлява проникновено простата, жива и конкретна ис­тина. Но той не е човек на сложните логически построения и умувания.

Независимо от тази характерна особеност, П. Дънов е съвършено чужд на илюзията на всички ония философи, които се стремят да кажат „последната” дума на човешкото знание, да изразят истината в окончателна, пълна и съвършена форма. Той знае, че „последно”, абсолютно и съвършено знание няма; че самото знание е един процес на растене, едно движение и приближаване към истината; че завършените форми, окостенелите догми стават винаги спънка на прогреса, и че важното е не да се дадат завършени формули, а правилна насока и мощен тласък към истината. Той знае освен това, че до големите духовни истини човек не може да се доближи без едно морално издигане и пречистване, без пробуждане на спящите в него духовни сили и способности; той знае, че тия истини се разкриват постепенно като прозрение, жив опит, несъмнена и очевидна действителност само на „пробудилата се” чиста душа, способна да живее в хармония с тях.

Учението на П. Дънов, подобно на модерната теософия и сродните ней учения, може да се окачестви с няколко думи като модерен пантеизъм (2), но същевременно то е и един възвишен монотеизъм. (3) По отношение на битието, Бог е трансцендентен и иманентен (4), Той е неизменен Абсолют, централна монада и същевременно проявяващ се, даващ форма и живот на всичко, вечно творящ Логос (5). Като Абсолют, Той е първопричина на всички неща, дава живот на всичко, съдържа единството на всички души; Той е Глава на човешкия дух. В своето проявление Той е единното и вечно битие, всемирният живот, творческата любов, висшето съзнание или „съзнанието на цялото”.

П. Дънов споделя с йогите, с теософията и модерните окултни учения идеята за инволюцията и еволюцията, като висше и основно проявление на абсолютното, като основен и доминиращ над всичко закон на всемирния живот. В своето учение той прокарва също тъй и основните идеи за кармата и за превъплътяването на душите, и то не поради това, че в противен случай действителността не може да се примири с идеята за господството на една висша разумност, висша любов и висша правда в живота, а защото тия идеи – за кармата и превъплътяването, са опитани и несъмнени за него истини на живота.

Както теософите и всички окултисти, П. Дънов учи, че битието далеч не се изчерпва с тъй наречения „материален свят” на триизмерното пространство и че това битие се проявява едновременно и в по-висши полета или светове – астра­лен, ментален, причинен и др. (у първите християни: етерен, астрален, умствен и три духовни свята); че силите на всяко по-­висше поле, като по-тънки и по-духовни, проникват по-нисшето поле и всички тия взаимно проникващи се полета съставят едно единно битие, единен живот на всемирния дух. В по-висшите светове се проявяват по-висши строителни сили; те са обитаеми и от същества от по висши степени на еволюция от тази на човечеството и съществува една голяма йерархия на такива по-висши същества.

Чувствата и мислите са в по-висшите светове тъй реални, както материалните предмети в материалния свят. Те са живи сили, които рушат и градят. Най-висшите строителни сили, това са висшето космическо или божествено съзнание, боже­ствената мисъл, божествената любов. Тия висши строителни сили толкова по-пълно се проектират във всяко духовно същество и по-пълно се проявяват чрез него, колкото то е от една по-висша духовна еволюция и колкото по-голямо индивидуално съвър­шенство е достигнало.

Природата – това е самата, проявена външно, висша реалност, проявената висша разумност; природата обаче е скрила своята духовна и божествена физиономия за нисшето съзнание. То вижда само сянката на нещата, променливата видимост, а не и истинското съдържание, истинския живот, не и ония духовни и разумни творчески сили, които се проявяват и работят зад тази видимост. Науката досега е изучавала само външната форма и едва тепърва започва да се интересува за истинските строителни сили. Всички неща в природата, като проявление на висшата разумност, имат обаче и един дълбок вътрешен смисъл. Истинската наука трябва да отиде по-далече от изучаване съдържанието и вътрешните строителни сили; тя трябва да дири и дълбокия смисъл на нещата.

Човекът е проявление на единното битие: в него това битие разкрива своето естество. Той обаче далеч не е най-висшето проявление на това битие. Както окултистите от всички времена са учили, съвършеният, завършилият своята земна еволюция човек е наистина „подобие Божие”, „син Божий”, „микрокосмос”, който крие в себе си естеството, устройството и великите сили и тайни на ця­лото битие. Със своята физическа природа човек е едно с „мате­риалния свят”; със своето астрално и ментално тела, той е свързан с по-висшите светове; но той има и един още по-висш духовен живот, който го свързва с Първичното Божествено Начало. В своята дълбока същност като дух, той е една искра от онзи свещен огън на всемирния живот, който наричаме първопри­чина, основно начало, Бог. Чрез него, както и чрез цялата еволюция на разумната природа, се проявява това основно начало все по-пълно и по-съвършено.

„Човешкото в човека – това е опаковката, а божественото – това е същността на човешкото естество”. В сегашната си форма човек само отчасти е проявил своята истинска същност, той тепърва има да се проявява.

Основният и най-важен факт на всемирния живот – това е неговата разумност. Бог се изявява в него като Дух на всемирната разумност. Тая разумност се манифестира в общия строеж на мирозданието, в общия план на всемирното развитие, в съществуването на разумните души и творчески сили, в природните закони, които регулират всички промени, а така също и в най-малкото движение и най-малката проява. И най-незначителното движение предполага разумност. Колкото по-дълбоко човешкият ум прониква всемирното битие, толкова по-дълбоко бива той потресен от великата разумност, която го управлява.

Друга основна и от най-голяма важност за човека истина, която се разкрива за по-висшето познание, е тая, че чрез божестве­ния живот, божественото творчество, божествената разумност, се проявява една върховна любов: „Бог е любов” (6). Висшата бо­жествена любов е създала света, тя го поддържа, издига го към съвършенство и красота. Бог твори и създава, за да изяви Своята любов. Тая любов се проявява чрез всички същества, и то тол­кова по-пълно и съвършено, колкото по напреднали са те. Тя съзижда и твори чрез всички същества. Тя носи божествения живот, светлина, радост, мир, хармония и красота и, както споменахме, е най-висшата космична творческа сила наред с божествената мисъл.

Човешкият живот, колективен и индивидуален, е в едно неразделно единство с тоя на цялото битие; той също се насочва и управлява от великата божествена разумност и великата божествена любов. Тази висша разумност и висша любов се изразяват както в самото естество на човека, тъй и в истината, че за последния са открити възможностите на едно неограничено развитие и усъвър­шенстване и достигането на истинско щастие.

Смисълът на човешкия живот на земята през множество превъплътявания е реализирането на една все по-висша разумност, достигането на все по-пълно съвършенство, раз­витието на висшите способности и скритите в човека заложби за по-висш живот и освобождаването от ограниченията на нисшите форми на съществуване. Човек трябва постепенно да се освободи от животинското и то не като го умъртвява, а като го подчини на по-висшия живот и го използува за него; той трябва да изгради своите по-висши тела, да се разкрие за висшия божествен живот – за висшето божествено съзнание и висшата любов и да бъде един все по-съвършен орган в божествения организъм. Постепенно той трябва да се отърси от своя дребен егоизъм и своето ограничено съзнание и да започне да живее все по-пълно с живота на боже­ственото цяло. Колкото по-пълно се изявява чрез него живота на това цяло и в по-пълна хармония е той с разумната природа, с Бога, толкова по-пълно е осъществил разумния живот и по-високо съвършенство е достигнал; толкова повече той се е доближил и до идеалното здраве, телесно и духовно, до истинския мир, истин­ския безсмъртен живот на непрекъснатото съзнание, и истинското щастие.

Истинското съвършенство в знание се постига чрез добли­жаване до висшата истина и хармонизиране с нея. Висшата истина – това е самият дух на всемирния живот, на съвършеното знание и върховната мъдрост, който дух е истинската реалност на битието. Да постигнем висшата истина, то значи да поставим нашата душа в съгласие с тая реалност, да я „нагласим” да трепти в пълна хармония с нея, да дадем възможност на самата тая реалност да се прояви по-пълно в нас.

Висшата истина може да бъде достояние само на ония, които са дорасли до истинския духовен живот. Тя се постига главно чрез интуицията, вътрешното прозрение, свързването с висшето божествено съзнание. На духовно пробудилия се тя се разкрива не като лишена от живот абстракция, не като мъртво „вярване”, а като жива, несъмнена, преживяна и „опитана” действителност. Тя носи живот и самата е живот – това е и нейният истински критерий.

Да се поставим в хармония с висшето битие, да го проявим, това значи преди всичко да оставим да се прояви божестве­ната любов в нас и чрез нас. Защото Бог е любов. Ето защо и пътят към висшето битие, към истината е пътят на любовта. Тази любов е истинският живот, който носи истинската свет­лина. „Разумната природа” разкрива своето лице само на ония души, които са дорасли да проявят висшата божествена любов. На тях тя разкрива своите най-дълбоки тайни и своите истински красоти; за тях тя има едно любещо божествено лице; на тях тя предоставя всичките си дарове.

Когато отделният човек дорасне да се пробуди за истин­ския разумен живот, тогава той напуща „широкия път” на полусъзнателния живот и полусъзнателното развитие, живота на общата еволюция, за да се приготви и тръгне по „тесния път”, за който Христос говори: „Тесен е пътят, който води към живота и малцина са, които го намират”. (7) Това е по-право „стръмният път” на разумните свръхусилия, това е преминаването към един по-разумен живот, към едно по-висше съзнание.

Тоя по-разумен живот и това по-висше съзнание е един процес на развитие, което П. Дънов обозначава с думата „уче­ничество”, като изразяваща най-характерните му особености. „Ученик” е онзи, който не само е разбрал, че е дошъл на земята да научи най-великото изкуство на разумния живот, да расте в знания, в постигане висшата истина, в проявление на божествената любов и достигне да бъде истински служител и съработник на висшите разумни сили и на Бога, но е и в състояние да даде всички жертви, да направи всички усилия, за да придобие и усъвършенства постепенно това изкуство.

Той знае, че животът се управлява и ръководи от една върховна мъдрост, безгранична любов, съвършена правда. Основната негова идея е, че всичко е устроено разумно; че във всички човешки души работи и се стреми да се прояви, като ги издигне към себе ти, великият всемирен дух, „живият Бог”, за Когото Христос говори: „Отец ми работи и аз работя”. (8)

Ученикът знае, че над него има само един истински Учи­тел, именно тоя жив Бог, космичният Христос, който живее и твори в цялата природа; Който се проявява във всичко възвишено и прекрасно у всички души и Чийто глас той трябва да се научи да чува и разбира чрез развиване главно на своето вътрешно чуване. Всички други учители са само помощници на тоя единствен върховен Учител, тяхната роля е да напътят ученика към Първия и да му помогнат да го намери.

Той знае, че като изразител на божествената мъдрост, бо­жествената любов и божествената правда стои най-близко над него и цялото човечество тъй нареченото „Б я л о   б р а т с т в о” – завършили своята земна еволюция души, които са се посветили да служат на въздигането на човечеството. Идеалът на ученика е да бъде истински ученик на това „Бяло братство”, да се свърже духовно с него и да стане истински съработник в неговото велико дело.

Ученикът е човек на пълното и съвършено здраве, което изключва всякакви недъзи. Той развива в себе си в най-висша степен способността да противостои на всякакви болести и разрушителни влияния, да развива максимум активност, и то в най-висшите й форми. За тая цел той изгражда своето тяло с най-чистите строителни материали, своето физическо тяло – с растителни храни и плодове, своето астрално тяло – с възвишени чувства, а своето ментално тяло – с положителни творчески мисли.

Идеалният ученик, който трябва да дорасне като такъв в процеса на едно дълго развитие, е човекът на най-възвишената творческа любов, на най-живоносната светлина, на най-хармоничния мир, на най-чистата радост, която от нищо не може да се помрачи; той е човек на съвършеното здраве, на висшия духовен живот, на знанието и личната опитност; той е достойният съработник на разумните сили и на Бога в изграждане новото и великото в живота.

Като развива своето учение, П. Дънов изхожда от духа и основните начала на истинското християнство, той възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от Иисус и първите черковни дея­тели, а освен това допълня го с онова ново, което Иисус "би казал сега” – след 2000 год., на хората; изяснява онова ново и велико, което иде и сега в света чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във всичко велико и пре­красно, което се ражда и което иде в живота.

Ако Бог е говорил в миналото на хората, казва П. Дъ­нов, Той и днес говори; ако Той днес не говори, тогава въобще не е говорил. Най-важно е: какво Бог сега иска да каже и казва на хората. Най-важни са "последните писма” на вашия небесен Баща!

Учението на Иисус бе едно окултно учение; неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на първото християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в тъй наречените Христови, малки и големи, мистерии. Тия висши истини са се възприемали чрез една дълга подготовка: морално издигане; те са ставали предмет на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са се възприемали като не­съмнена жива действителност. Ето защо истинските християни на първите времена имаха моралната сила да следват препоръчвания от Иисус „тесен път”; ето защо те основаваха братски общежи­тия, които просъществуваха около три столетия; ето защо те уми­раха с песни и молитви по аренариите, разкъсвани от диви зверове.

Но когато християнството стана държавна религия – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, а от друга, на робовладелците, феодалите, властодръжците, на всички, които живееха в упражняване на експлоатацията, насилието, неправдата, тогава то беше подложено на изопачаване, тесният път беше изоставен, тайното учение – забравено. Тогава се съз­даде едно удобно християнство; започна да се проповядва и вярва в постигане царството Божие не на земята, а на небето, не чрез изпълнение волята Божия и прилагането на любовта, из­ключваща всяка омраза и всяко насилие, и не чрез постигане истинското съвършенство, а чрез Христовата жертва, чрез простата вяра в Христа, чрез изпълнението на чисто външни формалности и обреди. Стигна се по тоя път до индулгенциите и инквизицията. Тъй се замени „тесният път” с широкия и удобен път на на­силието, неправдата и греха. Но по тоя път официалното хри­стиянство изгуби своя истински живот и престана да бъде оня мощен фактор за всестранното повдигане на човека, каквото беше християнството на първите времена.

Петър Дънов проповядва прилагането на Христовото учение: отказване от робството на греха и нисшия живот и възприемане „тесния път” на усъвършенстването, на новото раждане, на единението с Бога чрез пълно изпълнение на Неговата воля, той проповядва и онова ново и велико, което Христос носи днес в живота.

Учението на П. Дънов, подобно на всички почти модерни мистични движения, е твърде отчужден от арената на острите социални борби. Той е твърде чужд на психиката на недовол­ната маса, широко обезверена и склонна да се вслушва в ония именно носители на крайния идеализъм, които й обещават добру­ване и щастие не чрез трудно разбираемо за нея индивидуално усъвършенстване и превъзпитаване на личността в духа на истин­ската любов, а чрез външни промени, чрез насилническите ме­тоди и насилническата власт. Едновремешните богомили играеха на времето си в социалните борби и ролята на днешните социалдемократи, комунисти, анархисти. Последователите на П. Дънов обаче са далеч зад боевата линия на ожесточените днес социални борби, далеч зад всички тия революционни сили, които привличат около своите зна­мена недоволната народна маса. Те доброволно са се отказали от грубия и неприятен труд на орачите и копачите на социалната нива и са си резервирали приятната работа на сеяча. Но затова тяхната роля, за много дълго време поне, ще бъде твърде ограни­чена и няма да засяга, освен не особено широк кръг от инте­лигенцията. Учението на Петър Дънов е учение не толкова на непосредственото настояще, колкото учение на по-близкото или по-далечно бъдеще. 

                                                                                                                         Ангел Томов

1. В оригинала стои думата „дъновизъм”. Това название относно учението на Учителя Петър Дънов е неподходящо и неприемливо. Подчертавано е още приживе от самия него, че подобен етикет не може да разкрие същината на това учение, защото когато става дума за принципи и закони на природата, е изключено да се използва форма на притежание от която и да е личност. Поради тази причина, както и за да се избегне тази съвсем неправилно използвана форма, по-надолу в текста на статията думата „дъновизъм” ще бъде заменяна с „учението на Петър Дънов”. В действителност авторът също използва последното название и следва да се има предвид, че не навсякъде тя е резултат на редакция (бел. ред.).

 

2. Пантеизмът (pan – всичко, teos – Бог; всебожие) е философско или религиозно-философско учение, което отъждествява Бога с природата. Пантеизмът „разтваря” Бога в природата, като в повечето си форми отхвърля свръхприродното начало. В зародиш може да се намери още при стоиците, в по-чист вид в класическия индуизъм, а по-видни пантеисти от новото време са Дж. Бруно и Б. Спиноза (бел. ред.).

 

3. Монотеизмът (monos – edin, teos – Бог; единобожие) е учение за един единствен личен Бог, в противовес на политеизма – плеяда божества; монизма – единно, но безлично начало; деизма – Бог е единствено Творец на света, но не присъства в него, а е само пасивен наблюдател. Докато при пантеизма (с класическата му формула: Deus sive natura) Бог не е лично начало, монотеизмът утвърждава личността на Бога и възможността за общение с Него. В този смисъл тези две учения се противопоставят. Учението на Петър Дънов е монотеистично по своята същност. Не може да се каже, че то е пантеизъм, защото в понятието за природа не се влага мисълта единствено за физическия свят, а идеята за целокупното битие – единството на всички светове: „Живата Природа в своята целокупност е проява на разумни Сили, на Разумни същества от разни градации, които живеят в пълна хармония, общение и единение. Всички те имат една висша цел, която наричаме Бог, сиреч безграничното, безначалното, в което всичко съществува, движи се и се развива”; „И тъй, ние наричаме Разумна Жива Природа онова, което е проявено. А онова, което още не е проявено, ние наричаме идейна душа на Битието. Идейното, вечното, свещеното, непроявеното – това е Бог, това е великото Начало на Живота. То е свързано с проявеното. Затова някои наричат Природата тяло на Бога. Това обаче е само един образ. Ала мнозина дотам се увличат от този образ, та поддържат, че Природата и Бог са едно и също нещо. Но ако Природата и Бог са едно и също нещо, тогава Бог ще бъде едно ограничено същество. Едно знаем ние положително – че Природата е проявеното, а Бог е непроявеното, безграничното, което вечно се проявява и вечно непроявено остава.” („Учителят говори”, Беинса Дуно, С., 2005, с. 78, 79) (бел. ред.).

 

4. Две основни свойства на Бога. Божията същност е надбитийна и недостижима – това е трансцендентността на Бога (лат. transcendo – преминавам), а Божествените енергии пронизват света и посредством тях Бог „присъства” в него – иманентността на Бога (лат. imanentis – пребиваващо вътре). Двете понятия стоят в основата на монотеизма и в действителност са опит да се очертае от една страна, всеприсъствието на Бога, а от друга – Неговата надсветовна, абсолютна и неизменна същност (бел. ред.).

 

5. От гръцки “logos” – слово, знание, наука. Учението за Логоса, Който е сътворец на света, се среща още в древността. В античната епоха стоиците говорят за „логосните семена” (logos spermatikos), които са разпръснати в природата. Филон Александрийски, еврейски философ от раннохристиянската епоха, го поставя в основата на учението си. То се среща и в Стария Завет, а св. ап. Йоан в увода към своето Евангелие започва именно с учението за Словото като сътворец на битието: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.” (Йоан 1:1-4). Това е именно Синът Божий, Христос, познат на езотеричните кръгове много преди явяването Му в плът на земята (бел. ред.).

 

6. Цитат от 1Йоан 4:8, 16 (бел. ред.).

 

7. Цитат от Матей 7:14 (бел. ред.).

 

8. Цитат от Йоан 5:17 (бел. ред.).