Петър Дънов, наричан често Учителя и носещ свещеното име Беинса Дуно, сам често нарича своето слово „Новото учение”. И това определение съвсем не е случайно. Новото, вечното обновяване като универсален път, разумното развитие, свободата, растенето, хармонията – това са ключови теми в неговото слово. Трудно е, ако не и невъзможно, да бъде обяснено интегрално това динамично по своята същност учение. Трудността идва от нуждата да бъдат ползвани аналогии; а аналогиите предполагат наличие на опит. Но как може да бъде обяснен света на неизлюпеното още пиле или на нероденото все още дете? Вероятно това е възможно не с думи, а единствено чрез вълшебството на музиката, докосваща най-дълбоките кътчета на човешката душа и разкриваща скритите в нея богатства от вечността. Друга трудност произтича от обстоятелството, че отношението към Новото учение е едно за човека който се запознава за пръв път с него и друго за този, който го е опитал и приел като своя насъщна духовна храна. За първия са важни едни неща, които за другия са съвсем маловажни, и обратното. Това е закономерен резултат от протичащата трансформация.

Една от основните характеристики на словото от Новото учение е неговото високо ниво на абстракция. Дори когато говори за нещо или някой конкретно, Учителя винаги има предвид разкриване на дадена обща закономерност или принцип. Истината се разбира не толкова като нещо статично, но в динамика, като процес. Ето защо, истината не се посочва като определен извод или краен резултат, както това става в съвременната наука. Любителите на готови рецепти и скрити познания, нетърпеливите търсачи на лесни пътища и богатства със сигурност ще останат разочаровани. Защото новото учение не ни дава нищо наготово, не казва нищо директно и окончателно. Ученикът, встъпил в пътя на новото учение, не бърза. Той е поел по път на трансформация, път, по който човек постепенно събужда за живот душата си, която се разтваря подобно на черешовия цвят през пролетта. А за любопитния, но нетърпелив и нерешителен страничен наблюдател, Новото учение закономерно ще остане непонятно. Лекциите, чрез които е изнесено Новото учение, са дадени в продължение на 30 години (1914-1944); основният цикъл от тях е изнесен за период от 22 години (1922-1944); броят на всички изнесени лекции е над 3500. Но всъщност, едва ли дори 44 години са достатъчни за тяхното пълно осмисляне. И все пак, за да не останем на елементарното ниво, че това учение изглежда е „нещо ново и добро”, ще посочим някои негови основни елементи, като ще имаме предвид горните специфични особености на материята.

Целта на Новото учение е подобна на целите на всяка духовност: постигането на съвършенство от човека – като индивид и като общност. Съвършенството обаче тук не е дадено посредством определен външен образец. Учителя много често е порицавал подражанието в своите ученици. Съвършенството тук е резултат на Божествена проява, а Бог живее във всеки човек и потенциално – при определени условия – има възможност да се прояви чрез всеки от нас по специфичен начин. Един от лайтмотивите на Словото е „Не ограничавай Божественото!”. И така, съвършенството е резултат на постигната свобода, на абсолютна чистота, която дава възможност на човека да прояви и укрепи своето божествено начало, спящо дълбоко в недрата на неговата душа.

Обективното ядро на Новото учение са трите универсални принципа: Любов, Мъдрост, Истина – проявени субективно в човека под формата на чувство, разум и воля. Принципи, понеже става въпрос за универсални сили, вплетени в тъканта и изграждащи цялата съществуваща материална и духовна вселена. Идеята за човешката еволюция или еволюцията на човешкият дух произлиза от концепцията за живата, разумна природа, която обхваща целият видим и невидим свят; тя всъщност го поражда, подобно на майка. Човекът е призван да живее във връзка и в хармония с природните сили. Той не е венец на Творението, но е негов много важен и неделим елемент. Човекът в сегашната си форма обаче има пред себе си много дълъг път на развитие, на еволюция, докато разгърне своите пълни заложби. Всички живи същества са деца на живата, разумна природа. Поради това те също са разумни и също така са близки, сродни – те са братя в светлината на всемирната еволюция. Независимо от текущото си ниво на развитие, на всяко същество му предстои велико бъдеще – без разлика дали принадлежи към човешкия, животинския, растителния или минералния свят. Всъщност, понятието „човек” в контекста на живата, разумна природа, се разширява. То вече включва не само познатата ни човешка форма и култура, а също така всички еволюиращи разумни човешки форми, всички разумни същества в необятния космос. Това е понятието за Космическият човек, което събирателно (на духовно ниво) свързва всеобщото развитие на всички разумни същества в индивидуален план.

В субективното морално поле Новото учение е носител на свеж полъх. Човекът е призван да опознае и заобича себе си – както своята сила и достойнство, така и своите недъзи, болести, грешки. Докато се страхува от тях или ги ненавижда, той неизбежно се свързва с тях. След като ги обикне, той ги разбира и ги трансформира в добродетели. Страданието е задача, която следва да се разреши правилно. Чуждо на викторианския морализаторски дух, Новото учение внася една естествена мяра и трезво отношение към живота. То преодолява дуализма на разпространената представа за добро и зло. При него злото е слуга на доброто и част от единният световен организъм. Злото изпълнява функциите на пречиствателна инсталация за целокупния живот – докато съществува нечистота, ще има необходимост от него, заради Цялото. Ето защо, механичното му отхвърляне не може да подобри положението, а само разумното и мъдро отношение. Истината – цел на всичко живо – е в състояние да примири всички противоречия. Ако има нещо, което изрично да не е позволено в Новото учение, то това е лъжата и заблудата. Петте универсални добродетели - Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел – са поставени за стъпала на пътя на човешката душа, очакващи да бъдат изкачени. Бедността и богатството са условия за развитие на човешката душа – еднакво добри. Но истинското богатство е в нас, в нашата душа, то въобще не е външно. И наистина – не виждаме ли днес повече от когато и да било недостатъчността и неудовлетворителността на служебната кариера? Не чувстваме ли безсмислието на един живот, в който 80% от времето сме привързани към своето работно място?

В областта на естетиката Новото учение заявява своите определени позиции. Красотата е израз на Божествена хармония, връзка с Божествения свят. Изкуствата въобще са израз на импулси, идващи от възвишени и светли същества. Красивото е необходимо за живота, за да подхранва човешката душа и за да може тя да се развива правилно. До голяма степен човешкият живот може да бъде осмислен чрез различните изкуства. Творчеството – тясно свързано със света на красивото – е божествено благословение. Новото учение работи за развиването на висшето начало в човека. То не толерира съвременното потъване в работната обстановка на работохолика. То цели освобождаване на силите на съзнанието за градивни, творчески цели.