Възникване на Учението на Бялото братство в България

През 1904 г. Петър Дънов се премества на постоянно местожителство в София – ул. “Опълченска” № 66. Тази промяна е от особена важност както за него, така и за основаното от него движение. Именно в квартирата на ул. “Опълченска” започва изнасянето на т.нар. беседи. За тях не са били изготвяни никакви официални обяви, а новината се е предавала от човек на човек. Механизмът на провеждане в началото е бил същият, както и при съборите – персонална покана от страна на П. Дънов за среща или диалог, като по линия на познанствата броят на присъстващите непрекъснато е нараствал.
До края на Първата световна война П. Дънов държи беседи само в неделя сутринта от 10 часа. По време на трите войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна) броят на последователите му в столицата е около 250–300 души. Идеите му, че България не бива да участва в Първата световна война, и изявленията му против национализма и шовинизма го правят подозрителен за държавната власт. През 1917 г. градоначалникът на София му забранява да изнася публични беседи. Скоро след това бива интерниран във Варна. Там остава до края на 1918 г., живеейки в хотел “Лондон”. Междувременно събранията на Братството в столицата в негово отсъствие се израждат до спиритически сеанси. От този период води началото си организирането на кръжоци в провинцията: Варна, Русе, Ямбол, Габрово, В. Търново и др.
Влиянието на П. Дънов и неговите идеи в национален мащаб след края на войната нараства чувствително. Основните причини за това, изтъквани от противниците му, са свързани с тезата, че гибелните последствия от военните конфликти водят до ориентация към суеверия и мистицизъм.Освен външните предпоставки в общите следвоенни условия причините за порасналата обществена значимост на ББ биват търсени и в самата същност на неговото учение. Известният църковен деец и православен богослов архимандрит проф. Евтимий (Сапунджиев) набляга на две обстоятелства: 1) Движението “не поставя на човешките слабости и грехове ония запрещения и вериги, които поставя Църквата”; и 2) Петър Дънов обещава религиозна наука и разумна вяра, отговаряйки на жаждата на нашето общество за разрешаването на противоречията между наука и вяра. И. Г. Хол обръща внимание на качеството на П. Дънов да познава и оценява характера на хората и на обстоятелството, че в учението на последния не биват засягани пряко обществените проблеми на реалния живот. Н. Православов изтъква като най-важна притегателна сила на идеите на П. Дънов поставянето на абсолютната свобода в основата на нравствеността.
В изданията, симпатизиращи на П. Дънов, опитите за обясняване на влиянието му по принцип са насочени към търсене на причините вътре в явлението. А. Томов в своя пространен анализ се спира на редица социални и политически причини и възникващите от тях глобални проблеми, на които П. Дънов предлага разрешение – войната и следвоенната криза водят до засилване на обществените противоречия, до мизерия и епидемии, вследствие от което се наблюдават две тенденции: а) човешката душа става по-чувствителна и възприемчива, в нея се пробуждат стремежи към правда и хармония; б) самото човечество, осъзнавайки нищетата на съвременната цивилизация, възприема мисълта за преодоляване на злото и изграждане на нова култура. Не е без значение и обстоятелството, че П. Дънов е проявявал определени парапсихологически способности, свидетели на които са ставали както мнозина негови последователи, така и съвсем странични хора. И все пак най-важното е, че учението на П. Дънов се отличава от останалите идейни направления в онази епоха (а и не само в нея) по своята практическа насоченост.
Представителите на интелигенцията, които посещават беседите, са водени там от перспективата, която им предлага лекторът – чрез себепознание и самоусъвършенстване на всяка човешка индивидуалност да възтържествува нов ред на Земята. Тази мащабна цел изглежда убедителна, ясна и напълно издържана от нравствено гледище. Особено привлекателен е еволюционният елемент, който в дълбочина кореспондира с избягване на кръвопролитията и братоубийството, ужасът от които е още жив в съзнанието на съвременниците. Учението за Любовта като основен принцип на Битието и за братството между хората (аналогично с християнската и теософската концепция) – водеща поанта в етиката и метафизиката на П. Дънов – отговаря на социалните и нравствените търсения и стремления на епохата и в този момент е в съзвучие с идеите на най-напредналите европейски и световни умове.
Има и един друг съществен аспект на изследвания феномен – своеобразната институционализация на личността на Петър Дънов в рамките на цялостния социално-културен фон, което изпъква много отчетливо и в най-чист вид около средата на 20-те години. Като прототип духовният водач (или “гуру”) е по-характерен за източните култури и религиозно-философски системи. Там терминът “Учител” притежава древна традиция и предполага определено духовно съдържание, в чиято основа се намира идеята за същество от по-висока небесна йерархия, Божий пратеник на Земята, който е натоварен с мисията да ускори еволюцията и да издигне благоденствието на по-малките си събратя, обикновените хора. В западноевропейската цивилизация това понятие е наложено от модерната теософия, като първичното индийско мистично съдържание е конкретизирано от учението на ББ в България от неговите последователи. Отношенията вътре в движението между Учител и ученици почиват на съответно етическо обосноваване и са своего рода емблема на същността на тази неформална общност. Всички наблюдатели са единодушни в оценката си, че влиянието на П. Дънов върху околните е огромно, всеобхватно и непоклатимо.
Самото духовно общество “Всемирно Бяло братство” получава различни наименования в обществен план. Най-разпространеното измежду тях е “дъновизъм” по името на неговия основател, водач и идеен вдъхновител. Този термин се разпростира по естествен път и върху учението на П. Дънов с претенциите за изчерпателност. Тук следва да подчертаем обаче, че названието “дъновизъм” се използва само от изследователи и лица, външни за движението. В рамките на самото ББ такова понятие не съществува. Членовете на братството се назовават помежду си “бели братя” или просто “братя и сестри”, с което изразяват и една от основоположните цели на движението – постигане на братство между всички хора на планетата. Самият П. Дънов нито веднъж не декларира монопол върху излаганото от него познание и изключва механичното пренасяне на собственото си име върху цялостната му теоретично-практическа концепция и система. Той нарича своето учение – “учение на Бялото братство”, а своите последователи – “ученици на Бялото братство”. Под “Бяло братство” в случая той разбира една невидима общност от същества, завършили своята духовна еволюция в материалния свят и постигнали съвършенство (по смисъла и на Мат. 5:48), които вземат дейно участие в целокупния живот на човечеството във всичките му измерения. В широк план терминът “Бяло братство” е възприет от последователите на П. Дънов за обозначаване на собственото им движение. Символ на тяхната духовна общност е белият цвят като изразител на чистотата и извисената духовност.
Учението на П. Дънов в онази епоха печели привърженици и със своя синтез между източен мистицизъм и западна научно-рационална мисъл, т. е. с жадуваното единение на вяра и разум. Според това учение християнската догматика и църковна практика е изпълнена със закостенялост и архаизми, характерът на Църквата се преценява като непоправимо формален и несъобразен с динамиката на съвременния живот.
След завръщането си от периода на интерниране във Варна П. Дънов остава да живее на ул. “Опълченска” № 66. Последната му обиколка из страната е в самото начало на 20-те години. Същевременно не прекратява и беседите в София, които в един момент биват пренесени на ул. “Оборище” № 14 (от 1922 до 1926 г.). Салонът на ул. “Оборище” след 1926 г. е отнет от ББ и е превърнат в квартално кино. Неделните беседи на П. Дънов още отпреди 1918 г. са предвидени със свободен вход за граждани и тази традиция се съхранява до кончината на лектора на 27.12.1944 г. Тази формулировка означава не толкова, че достъпът е свободен, защото на всички беседи той никога не е бил забраняван за никого, а че на новодошлите не се гледа непременно като на бъдещи членове на движението. С неделните беседи П. Дънов разкрива своите идеи пред обществото и се стреми да работи сред максимално широк кръг от хора, за да ги убеди да тръгнат по пътя на истинското Христово учение, така както той го разбира и интерпретира.
От 1920–1922 г. датират първите разходки сред природата. Първоначално обект на посещения са поляните под Драгалевския манастир, след това – пеша до Чамкория (днешният Боровец) и до връх Мусала. При тези излети П. Дънов говори на последователите си за езика на “Живата Разумна Природа” и за величието на нейната разумност.
На 22.03.1922 г. бива открита Младежка окултна школа. Лично П. Дънов съставя списък на 80 души, които предвижда да участват в нея, ала на първите лекции идват двойно повече, понеже новината се разпространява в средите на теософи, спиритисти, толстоисти и анархисти. Някои от тях се надявали да видят и чуят сензации и дори чудеса. Самият П. Дънов дефинира смисъла на Школата по следния начин: “... Тъй щото окултната Школа не е школа за утешение на хората, но тя е школа за изучаване на великите неизменяеми закони на Битието, на проявлението на Бога, в който нашият живот се развива съразмерно и хармонично.” С тези думи той определя веруюто на своята бъдеща работа – изграждане на една силна духовна среда, която да приложи новото учение, т. е. той поема решително активна и действена насока за развитие на движението.
Слушателите в Школата са обособени в Младежки или Специален клас, занятията протичат от 22.ІХ. до 22.ІІІ. Заедно с изслушването на лекциите на П. Дънов на тях им биват поставяни задачи за размисъл, писмена работа или конкретни действия – от лекция за лекция. Съчиненията по зададена тема биват проверявани от П. Дънов и се коментират на следващата лекция. Провеждат се и “младежки събори” (общо осем на брой), които представляват по същността си конференции на школите – от 25 до 28 август всяка година, като първият е през лятото на 1923 г. в салона на ул. “Оборище” № 14. На тези събори освен традиционните беседи на П. Дънов се четат реферати и се обсъждат проблеми на организационния живот и преди всичко разпространяването на учението.
След откриването на Младежката школа бива създаден и клас за другите последователи – Общ окултен клас, в който влизат семейните. Вероятно около 1930 г. двете формации се обединяват. В така изградената Школа П. Дънов учи своите последователи на привидно всеизвестни истини, които обаче до момента остават неприложени от хората в техния живот – любов, братство, уважение към ближния; посвещава ги в тайните на природата и човешката същност; предлага им методи за правилен, здравословен начин на живот – вегетарианство, въздържание, пост. Оглавявайки тези общности за обучение, П. Дънов окончателно се утвърждава като “Учител”, което е неизменно до самата му смърт и става единствена форма на обръщение към него от всичките му последователи. Дейността му получава необходимата й формална институционализация не само в очите на обществото, но и за самите му привърженици.

 

 

 

 

Източник:

 

Други статии, свързани с темата: