ПОСВЕЩЕНИЕ

Тема: 
обща
Жанр: 
проза // кратък разказ
Публ.: 
06.04.2010
 Учителят го прие в тясната си стаичка, която отвътре му се стори далеч по-просторна. Легло, два стола и маса се къпеха в бяла, мека светлина. Като закъснели птици отлетяха часове в молитва и безмълвие. Готвеше се за нощта на своето посвещение...
Смрачи се и земята се сгърчи, гневни облаци разрошиха небето. Ученикът потръпна, вън вече валеше. Капките биеха тревожно, а мракът сякаш дебнеше душата му. Учителят мълчеше, все едно го нямаше отдавна. Не идваха сияйните цветове и чудният екстаз, не се явяваха незнайни видения и неписани тайни. Зъбите му се впиха в долната устна, гнила тръпка полази пъпа му.
– Да излезем вън. – Гласът на Учителя дойде някъде отдалеч, глух и странен, като думи на непознат език.
Дъждът бе спрял, а планината сечеше върху небето черни, тревожни петна. Нямаше ги и звездите, които толкова месеци мълвяха притчи на душата му. Достоен ли бе за съкровено знание? Дали бе готов да стане ловец на души? И не му ли внуши сам Мъдрецът тези мисли, за да му посочи истината?
Лицето му посърна от невяра, почувства как дръзка ръка разкъса дрехата на душата му и заби нож в сърцето му. Учителят се прибра. Ученикът потъна в мрака, но не бе сам – в тъмнината живееше някой. И от черната бездна се разнесе глас:
– Не те води никъде, видя ли? Защото не Бог създаде човека, а човек – Бога. Първо хората вярваха в много богове, но после рекоха: „Един ни стига.” И създадоха единия Бог…
Ученикът махна с ръка, обърна се, и скован от леден страх, зашепна магическа формула. Студът го стисна с железни ръце, и той престана да се противи. Тогава чу втори глас, гневен и червен като горящо кълбо в тъмния простор, който опари душата му:
– На кого му трябват кротки спасители и измамни учители? Нима хилави шарлатани ще променят света? Не! Камшици от гняв, бичове от омраза и тояги от жестокост трябват на хората! Само така ще се оправи това племе!
Побягна и се препъна, но се изправи бързо, като вдигнат от невидима ръка. Духна три пъти към страшния глас и замълви всички молитви, формули и заклинания, които бе запомнил. Тогава се чу говор, като шум от много листа:
– И с какво е той повече от теб? Не виждаш ли, че все мълчи и се кичи с ореол на тайна и загадка? Та нали сам той те учи, че можеш всичко, че и в теб Бог живее? Бъди водач, за какъвто си роден, ловецо на души! А него следваш ли – себе си ще изгубиш!
Мократа нощ пълзеше с дребни тръпки по краката му, които отдавна жадуваха за покой. Много гласове щипеха ушите му, вплетени в яростна борба за ум и разсъдък.
Дали бяха заговорници против Учителя или сенки на мъртви богохулници? Но устата на ученика не посмя да изрече: „Душата ми каза тия думи.” А в ума му летяха слова на незнаен език, които той шепнеше дълго, след като всички научени формули потънаха в забрава.
Когато небосклонът роди кървав изгрев, излезе и Мъдрецът. Бодър и лъчезарен, той стоеше пред него – изправен, висок и светлолик. Две сълзи се спуснаха от зачервените му очи, които жадно поглъщаха този образ. С усмивка на уста, Учителят му кимна да влезе.
Вашият глас: - 4 (8 votes)