Д-р Миркович – възрожденецът, лечителят, ученикът

Има личности, от чиито живот блика такова душевно богатство, че дори повърхностният прочит на фактите от тяхната биография буди възхищение като че съзерцаваме пълноводен бистър поток. Такова впечатление създава житейският път на д-р Миркович, събрал в едно три ярки проявления: на възрожденеца, самоотвержено и безкористно отдал всичко лично на Отечеството си; на лечителя, вложил милосърдието си за изцеление на страдащите; на ученика, останал буден, за да посрещне своя Учител и да работи с Него заедно през вековете.
Роден в град Сливен през 1825 г., Георги Миркович завършва католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие. Като студент е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Във Франция тай преживява опитности, които за цял живот го убеждават в реалността на парапсихичното и свръхсетивното познание.
Завърнал се в България, д-р Миркович работи в родния си град като лекар и активно участва в борбата за самостоятелно българско училище и независима българска църква. През 1860 г. публикува “Кратка и методична българска граматика”, получила висока оценка от съвременниците му и преиздадена през 1883 г.
По това време особено напрегната е борбата срещу асимилаторските стремежи на гръцката патриаршия. Затова д-р Миркович, Драган Цанков и Йосиф Соколски се включват в униатското движение, противопоставящо се на Патриаршията, и като делегати са приети в Рим от папа Пий ІХ. Тримата възрожденци предприемат този дипломатически ход с цел постигане на църковна независимост, но плановете им са осуетени от руската дипломация.
След този опит д-р Миркович заминава за Влашко, включва се с националноосвободителните борби и е един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет.
Завърнал се в България той разгръща активна просветителска дейност и участва в рисковани акции за църковната независимост. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак д-р Миркович бива осъден на вечна каторга. Окован във вериги, той е изпратен пеша до затвора в Цариград, където престоява две години, след което е преместен Диарбекир, а по-късно – в Мердин. Там безплатно лекува заточеници и затворници. През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г.
След завръщането си в свободна България д-р Миркович активно се включва в обществения живот. Главен инициатор е за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. По това време издава вестник “Българско знаме”, директор е на Мъжката гимназия (1879-1880), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878), депутат в Областното събрание в Пловдив. От 1984 г. е пенсионер. Оттеглил се от политическите борби, той насочва вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност.
Д-р Миркович издава списанията “Нова светлина” (1891-1896), “Здравословие” (1892-1896) и “Виделина” (1902). В тях пише за тайните свръхсетивни явления в природата, за жизнената сила, за лечебните средства и здравословния начин на живот. Той пръв заговорва за хомеопатията, прилага я в практиката си и в книгата си
“Домашен хомеопатичен лекар” изнася многобройните си наблюдения в тази област.
През 1893 г. в Париж чрез медиума мадам Гранж той получава съобщение за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България. Миркович помества първите му слова в списание “Нова светлина” (год. 5, стр.119) и след 1900 г. (с допълнителни бележки) в списание “Виделина”
През 1899 г. д-р Миркович е един от тримата ученици, поканени от Учителя на Първия събор на Синархичната Верига. По това време той е озарен от залеза на земния си път, вече е на 74 години, но навлиза в един нов свят.
На 29 септември 1905 г. д-р Миркович завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Той дарява личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище “Зора”, имота си – за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева – на сиропиталището в Сливен. Посочва в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов.
Като просветител, борец за църковна независимост, диарбекирски заточеник и лекар д-р Миркович живее самоотвержено, силно, с изключителен духовен устрем и щедрост, следвайки духа на възрожденското време. Той остава докрай душевно млад и буден, за да посрещне Вожда на Светлината, да приеме своя Учител и да работи с него сега и през вековете.

 

 

Соня Митева