Паша Тодорова и Божието Слово

Когато един велик Учител слиза на Земята, с него идват да работят и учат души, които от векове го познават и следват - това са учениците. Мигът, в който ученикът среща във физическия свят своя Учител и го разпознава, е изключителен, преобразяващ, епохален за неговата душа. Такъв е той и за ученичката Паша Тодорова.
Срещата
Това се случва през 1915 г., когато първият стенограф на беседите, професорът по стенография Тодор Гълъбов, трябва да замине за чужбина и изразява безпокойството си от това, че няма кой да го замести. Учителя спокойно му отговаря: „Той ще дойде." И наистина, наскоро след това при Учителя отива Паша Тодорова. Тя е на 28 години - интелигентна, образована, вече автор на учебник по химия, учителка в софийска гимназия. Паша веднага разпознава своя Учител и от този момент животът й се преобразява. Словото става за нея смисъл и съдба. Ето как тя описва срещата си с Учителя:
"Стигнахме на ул. „Опълченска" 66, където живееше г-н Дънов... Поздравих и усетих, че сърцето ми така силно и радостно заигра сякаш срещаш обичен човек, когото дълго не си виждал... От него лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред."
След тази среща Паша Тодорова си казва: „Подготовка е нужна", и започва да чете беседите на Учителя, препрочита ги, търси друга духов¬на литература, става вегетарианка изведнъж, без никакво външно влияние.
След беседа на 16 април 1916 г. Тодор Гълъбов вижда сред слушателите своята ученичка Паша Тодорова и след като се съветва с Учителя, я поканва да стенографира беседите. От този момент Паша вече знае своята задача в живота - да запечата в книжнина и така да съхрани за вековете безценния Божествен дар, който така леко, щедро и свободно се лее - Словото на Учителя Беинса Дуно. Това е задача за ученик и Учителя непрестанно й помага добре да я изпълни.
 
Ученикът Паша Тодорова
"Божественото Слово е нектар, който се налива в предварително и специално подготвени форми - съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее" - пише в своите спомени Паша Тодорова. И тя усеща как някаква невидима ръка фино, пластично, нежно извайва в нея форма, в която да се влее Божественото Слово. Когато споделя с Учителя своите преживявания и вътрешни образи, Той й казва: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират други." И тя мълчи, изпълнена с доверие и благодарност, следи това, което се случва в душата й, защото вече е направила своя избор - да бъде съсъд на Божественото Слово. Този избор е напълно съзнателен и свободен. На него тя оста ва вярна до края на дните мовъзпитание и духовно си развитие.
Учителя призовава своите ученици. Той избира Паша да работи заедно с него, подготвя я като й дава задачи и методи за самовъзпитание и духовно развитие.
Тя се учи как да трансформира негативните мисли, чувства, състояния и все по-ясно да различава в себе си гласа на Учителя. Той й поставя задачи, чрез които вътрешната й връзка с Него да стане напълно съзнателна. Такъв характер има една от интересните духовни опитности на Паша Тодорова: „Беше през март 1923 г. В 24 часа се събудих и чух в себе си, че трябва да стана и изляза навън. Почувствах пълно доверие към тихия глас, който ме водеше. Спокойно минах покрай нощния патрул, тръгнах през боровата гора към Изгрева. В 3 ч. стигнах на поляната, където сутрин играехме упражненията. Познатият глас вътре в мен ми каза: „Изпълни молитвите, които ви дадох на последния събор, в съботния ден." Опитах се да си спомня нещо, но напразно. Дори от беседата, държана тогава, нищо не помнех. Отново чух: „Започни с наряда." Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, сякаш го четях от книга. Така изпълних молитвите и неочаквано за мен навлязох в Словото на Учителя. То се лееше свободно, леко, без никакво затруднение. Чувствах се вдъхновена, радостна, пълна с благодарност. Направих шестте упражнения. Наоколо беше пълна тишина. Като че не бях на земята - толкова лека, щастлива и будна се усещах." (Спомени на Паша Тодорова)
Паша се учи и от примера на Учителя. Попива в себе си живите образи на Неговите добродетели, грижливо ги отглежда в душата си. Особено я впечатлява духовната Му сила и устойчивост при всички трудности, предизвикателства и нападки. Учителя й дава възможност да види това и във вътрешни мистични опитности, които по-късно тя описва в своите спомени. От всичко това Паша придобива онзи вътрешен устой и сила, с които да издържа на трудностите и изпитанията в своя живот и да изпълни своята задача, без да се оплаква, без да роптае. Дори когато очите я болят, когато постепенно губи зрението си, тя продължава да работи за съхраняване на Словото. Когато се съмняват в нея, когато я обвиняват и хулят, тя остава тиха, спокойна, дори весела и оптимистична.
Елена Андреева си спомня: „Паша беше много умна и духовита жена. Беше принципна. Тя спазваше правилото: „Никого не критикувай!" Ученикът не критикува. Той работи и служи на Цялото. Той знае езика на своя Учител. Споменът за Него не го напуска никога.” (сп. „Сила и живот" бр. 1-2, 1995 г.)
Това ли е тайната на силния и светъл характер на ученичката Паша Тодорова, на необикновената й упоритост и работливост? А каква ли е тайната на нейната жертва и нашето проглеждане чрез Словото? Колко ли прекрасни са нейните зрящи духовни очи след тази смирена и тиха саможертва?
 
Съсъдът на Божието Слово
От 1915 г. до 1920 г. Паша Тодорова сама стенографира и дешифрира беседите. След това към нея се присъединяват стенографките Савка Керемидчиева и Елена Андреева. През 1928 г. трите заживяват заедно на „Изгрева" в полукръгла дървена постройка, наречена от Паша „Парахода", приличаща според нея на кораб, плаващ в небето.
Учителя често идва при тях. Те му четат последната дешифрирана беседа, разговарят по проблеми, свързани с издаването, по въпроси, които ги вълнуват. Той им дава насоки и задачи, свързани с тяхното духовно развитие, внася духовна чистота, светлина и хармония в техния дом.
Животът в Парахода е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от Него корекции. Учителя държи някои пасажи, свързани с конкретна ситуация и персонални забележки, да не се печатат. Давал е на Паша наставления в тази насока, които тя спазва.
Елена Андреева си спомня: „И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя за всяка неяснота... Ние бяхме негови работници и Той ни помагаше добре да вършим работата си.
Защо се налагало словото да бъде редактирано
Първо, такава е била Волята на Учителя. В противен случай беседите щяха да излизат нередактирани.
Второ, Учителя държи всичко да бъде изрядно и точно, да има единство между форма, съдържание и смисъл. Формата на говорната реч не може да бъде форма и на писмената. Това са различни процеси. Устната реч улавя течащия в момента поток на съзнанието, като си служи с интонация, динамика и мимика. Обратно - писмената реч цели да архивира този поток и разчита предимно на строежа (синтаксиса) на изречението, пунктуационните знаци и стилистиката.
Трето, свещените библейски текстове са претърпели много промени - преводи, редакции, но не са загубили нито смисъла, нито силата, нито магичността на Божественото Слово. Учителя ги използва, за да създаде „Завета на цветните лъчи", при което напълно се съобразява с новобългарския език и с книжовните норми на най-новия за онова време Дриновско-Иванчевски правопис.
Четвърто, превръщането на говорната реч в писмена съвсем не е лесна задача и може да бъде изпълнена само от човек, който вниква в смисъла на казаното, отлично владее езиковите книжовни норми, има усет към езика. По отношение на Словото на Учителя, това може да направи само човек, който духовно се е слял с това Слово.
Пето, Учителя е дал възможности и на други ученици да опитат да превърнат говорното слово в писмено. В своите спомени Борис Николов разказва, че веднъж Учителя дава на него, Георги Радев и Методи Константинов дешифрирана стенограма, като им поръчва да я редактират и подготвят за печат. Три дена след това, като преглежда написаното от тях, Той им казва: „Нищо не сте направили." На родната сестра на Паша - Аня Тодорова, учителка по български език и литература, също е била поставена такава задача. Но тя се отказва, обяснявайки, че се страхува да „променя" Словото.
Останала е Паша Тодорова, въпреки страха, въпреки трудностите, въпреки болките в очите, въпреки упреците. Неуморна, тиха, всеотдайна, тя превръща живота и душата си в жив съсъд за Божественото Слово.

 

 
Соня Митева