Пътят на ученика – Елена Андреева

Елена Андреева е една от трите стенографки, на които дължим възможността да четем Словото на Учителя. През целия си съзнателен живот, в продължение на седемдесет години тя стенографира, дешифрира, препечатва и съхранява безценния дар на Божието Слово. Дарена с дълголетие, тя успява да предаде на следващото поколение онова безценно живо дихание на времето, в което Учителя създава Школата на „Изгрева". Нейният жизнен път е път на ученик, белязан със знака на мъчителното самопознание и себенадмогване. Със своята искреност, естественост и непосредственост във всичко, което разказва и пише за живота си, Елена Андреева дава възможност на другите да почерпят мъдрост от ценните й житейски опитности.
По нишките на душата. Има нишки в душата, които тъкат пътя на човека и го водят към това, за което е предопределен. Една от тези нишки в душата на Елена Андреева е силният й стремеж към познание.
Родена в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище, а жените дори не знаят да четат, Елена след много житейски трудности и лишения успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет. В своите спомени тя пише, че точно нейната любознателност я отвежда при Учителя през 1920 г.
Но дотогава тя трябва да премине през много трудности, в които укрепват волята и характера й. Години наред, като ученичка, тя се грижи за болната си майка и домакинството. Тези трудни условия не я сломяват, а изграждат в нея работливост, пъргавина, организираност - качества, които тя проявява през целия си живот. Често тя трябва да увещава родителите си да й позволят да продължи образованието си, в замяна на което се отказва от всичко излишно. „Имах само една рокля -споделя тя - и за лято, и за зима." Единственото, което иска, е да й купят учебници и тетрадки. По-късно, като студентка, тя вече може да дава частни уроци, да шие, да стенографира, за да припечели нужните й средства.
Най-тежкият момент в нейното юношество е, когато умира майка й. За преживяното тогава тя пише години по-късно в своите спомени: „Нейното заминаване ме разтърси из основи. Тогава си мислех: „Ако животът на човека започва с раждането и свършва със смъртта, значи човек е едно материално творение на Природата, създадено някак случайно от развитието и съчетанието на нейните елементи. Какъв е тогава смисълът на живота? Как може човек да има разум, а вън от него Природата да няма? Гледището на материалистичното схващане ме водеше до абсурд. То беше убило вярата ми в Бога, но не можеше да ме изпълни с нещо по-разумно и по-добро. В душата ми остана пустота. При такова състояние се запознах с теософията, с индуската философия и религия. Интересуваше ме и Христовото учение, но както е дадено в Евангелието. То събуди някакъв трепет в душата ми за нещо далечно, красиво, добро и истинно в живота. Като че някаква далечна топлина ме докосваше, сгряваше ме и у мен наставаше тишина и спокойствие."
Среща с Учителя. В началото на 1920 г. Елена Андреева за първи път чува беседа на Учителя. За този изключителен момент в своя живот тя пише: „Впечатлението от беседата беше дълбоко, но не умствено интелектуално, а вътрешно, сърдечно, мога да кажа - духовно. Облада ме изключителна радост. Бях окрилена, като че се намирах в някакъв нов свят на светлина и радост - всичко в мен ликуваше. Преживях някакво щастие, че съм намерила това, което търся. Радостта ми продължаваше ред години - кротка, тиха, вътрешна радост. Едничкото нещо, което помрачаваше радостта ми, бяха споровете с баща ми. Аз не исках да огорчавам баща си с нищо, но не можех да се откажа да слушам Учителя."
В Школата. За Елена Андреева се отваря нов духовен път. През 1921 г. тя е приета от Учителя за стенографка. От този момент Словото става за нея път, смисъл и съдба. Когато през 1922 г. Учителя отваря Окултната школа, тя открива онова учение, което винаги е търсила. Нишката на ученолюбието й и решителността й да я следва се оказват светлите водачи, довели я от малкото македонско селце при Учителя. В спомените си тя разказва за живота в Школата: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот - беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръ¬ководеше Учителя. Това ръководство не се налага¬ше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на Земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода. Имаше желание да бъдем послушни ученици, но едно е да желаеш, а друго е да го правиш. Неизпълнението произтичаше от нашето несъвършенство, от недостатъчната яснота в съзнанието ни. Учителя непрестанно ни стимулираше със Словото си, с примера си, с постъпките си, с живота си. Той употребяваше един или друг метод само и само за да ни помогне, да ни подтикне да направим стъпка напред."
На Елена Андреева особено много й допадат планинските екскурзии. „За да ни освободи от страха, Учителя ни водеше на екскурзии не само при хубаво време, но и при дъжд, вятър, буря, сняг. Цели дни и нощи сме прекарвали на открито при всякакво време, без някой да се простуди. Учителя казваше: „Ако някой се страхува, нека се върне." На Мусала ние денонощно бяхме на открито, край огъня, без палатки, без външен подслон, без специален екип. И наистина ние научихме нещо. Бяхме готови по всяко време, без страх, да тръгнем с Учителя по планините."
Изповедта на ученика. Елена Андреева е ученикът от Школата, който изпълнява една специална задача, дадена й от Учителя: „Ще опишеш романа си, но нито ще отнемеш нещо, нито ще прибавиш." Този метод за духовно пречистване и развитие, като етап на посвещение, е практикуван още от първите християни, от богомилите и от други духовни школи, това е публичната изповед. В изповедта си, озаглавена „Моят роман", Елена Андреева като истински окултен ученик смело, искрено и естествено разкрива пред другите своите заблуждения, увлечения, страсти и тяхното трудно, мъчително преодоляване. Благодарение на онази обич и преданост към Учителя, която носи дълбоко в душата си, тя успява да направи своя ученически духовен пробив. Разплита „нишка по нишка дебелото въже, с което се е вързала" - образ, с който Учителя назовава житейското положение, в което тя се намира по онова време.
В ретортата на сърцето. Ученическият й път минава през онова пречистване на чувствата, за което говори Учителя и което алхимиците наричат ретортата на сърцето. При този алхимичен духовен процес човешката любов трябва вътрешно, в херметически затворения съд на сърцето, да бъде изстрадана докрай, да се пречисти и така да се сътвори новата субстанция на Любовта към всички.
Още при един от първите разговори на Елена Андреева с Учителя през 1921 г. Той й казва: „Ти си много чувствителна, пази се от малките работи." Тогава се случва нещо изключително важно за нея: „Като ми погледна дланта на дясната ръка, на която сърдечната линия вървеше в права посока до средния пръст и оттам правеше завой до основата на показалеца, а на завоя имаше малко разклонение по посока на показалеца, Учителя постави пръста си в началото на завоя, подвижи ръката си по сърдечната линия от основата на показалеца до средния пръст и каза: „Няма какво повече да учиш в брака." После вдигна ръката си, постави пръста си до разклонението, подвижи ръката си по хълма на показалеца до основата му и каза: „Сега ще развиваш Любов към всички." Линията, която Учителя посочи да развивам, с течението на годините се изяви на ръката ми. И досега я имам."
Години по-късно Елена Андреева минава през опасностите на малката любов, през объркаността, безсилието, отчаянието, за да може после, след многото страдания, пречистена и обновена, да продължи нататък - към Любовта на Цялото, към Божията Любов.
Във връзката й с Любомир Лулчев се преплитат много сложни възли - силно любовно привличане, кармичен дълг, необикновени психични сили, с които Лулчев си служи и по отношение на нея, използвайки я понякога като буфер между него и Учителя. В един от последните им разговори Лулчев й казва: „Твоята полица е най-голяма - нея ще плащам най-после."
През цялото време на нейната сложна и болезнена любовна връзка Учителя й говори понякога строго, по-често благо и с разбиране, но никога не пристъпва правото й на свободен избор. Защото ученикът сам, със силата на своята свободна морална воля избира себе си и запечатва в жива добродетел победата си. Такава добродетел повече никой и нищо не може да разруши.
В полярната нощ на съмненията. Един от най-тежките изпити на Елена Андреева е през 1931 г. Човекът, когото тя е обикнала тъй силно, че веднъж дори Учителя й казва:„Та ти си готова да умреш за него!", този човек внася в душата й отровата на съмнението. „...Аз се чувствах като отровена, като болна от някаква заразна болест. Не можах да кажа на Учителя това, което Любомир ми говореше за Него. Тия отрицателни работи не можех да ги изговоря, защото аз не вярвах, че е така, както той ми говори. Не можех да ги кажа и заради това, че не исках да изложа Любомир пред Учителя. Аз исках той да стане негов ученик, да приеме учението, както аз го бях приела, но той всякога е имал особено мнение по някои въпроси. Той ми казваше: „Аз искам да бъда свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя." Като ми говореше така, аз се надявах, че това е нещо временно, че Любомир ще преживее съмненията си в Учителя. Аз обаче носех товара."
За изпита на съмнението Учителя казва: „Ученикът трябва да мине през съмнението. Тя е една област, която той трябва да премине, и да я мине докрай." Там той ще се намери в една северна полярна нощ - дълга нощ. Но той трябва да разбира закона: Трябва да я прекара, за да излезе пак на светлия ден. И да се крепи през всичко¬то време. След като премине този период на мрак, ще дойде прозрението -светлият ден на посвещението." (Свещени думи на Учителя: 202, 1938 г.)
По това време, през есента на 1931 г., когато Елена усеща преграда между себе си и Учителя, той й казва да си потърси работа и тя става учителка в с. Макоцево. Там остава четири години, като всеки месец, и през ваканциите, е на „Изгрева". През този период тя минава от отчаянието до постепенното избистряне на съзнанието, като накрая постига яснотата за себе си, за целта, пътя и смисъла на своя живот. Процесът на равносметка, пресяване и пречистване от всичко тъмно и чуждо на духовната й същност приключва през 1935 г. Тогава Елена Андреева е уволнена по обвинение за „противорелигиозни идеи", а след отказа й да подпише декларация, че се отрича от убежденията си, й се отнемат учителските права. С позволение на Учителя тя се завръща на „Изгрева" и продължава работата си със Словото като стенографка и ученик. Когато Елена окончателно решава да прекъсне мъчителната си връзка с Лулчев, Учителя й дава ценния съвет: „Пази се да не го намразиш, защото ще напакостиш на себе си."
От ученическия си път, изпълнен с много изпитания, противоречия, страдания, Елена Андреева успява да придобие мъдрост, духовна сила и човечност. Това придава смисъл, значимост и непреходна цена на всичко преживяно, то създава дори в старостта й онази особена духовна атмосфера, усещана от всички около нея.
Животът в „Парахода" като Школа. Когато през 1928 г. Учителя започва да държи беседите и лекциите на „Изгрева", трите стенографки заживяват заедно в малка дървена постройка, която те наричат Парахода. „Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни - пише Елена в своите спомени, - но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в Парахода беше интензивен. При нас често идваха братя и сестри. Самата ни работа - това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си. Затова смело мо¬га да кажа, че животът ни в Парахода беше школа, опитно поле." (Из Как за¬писвахме Словото на Учи¬теля)
След 27 декември 1944 г. След като Учителя напуска физическия свят, Елена Андреева продължава своя ученически път, но вече връзката й с Учителя е невидима - вътрешна и все по-крепка, а уроците и изпитите отвън - все по-трудни: обискът в дома й през 1957 г. и изземването на всичките й книги, тетрадки, дневници, снимки на Учителя, каталога на Словото, направен от нея;изгонването й от Изгрева през 1961 г.; липсата на собствено жилище и още множество лишения и изпитания. Тези трудности не я объркват, не я отчайват, не сломяват духа й. Тя винаги чувства подкрепата на Учителя, усеща присъствието му вътре в себе си и продължава да работи, да учи, да възраства духовно.
До 1954 г. тя свършва цялата стенографска работа по недешифрираните до този момент лекции и беседи, около петстотин на брой. След това ги подрежда, преписва в четири екземпляра и предава на Борис Николов, за да бъдат съхранени за идните поколения.
Отзивчива, организирана, работлива, Елена помага на по-възрастните от „Изгрева", грижи се за Боян Боев през последните години от живота му. Винаги е готова да разговаря с младите, които търсят Учителя, и естествено, непосредствено, щедро внася в тях светлината на духовното богатство, придобито през годините на нейния дълъг, благодатен живот на ученик от Школата на Учителя Беинса Дуно.
 
 
Соня Митева