ИЗГРЕВ НА МУСАЛА ИЛИ ПОЗДРАВ КЪМ БОГА

Тема: 
природата
Жанр: 
проза // импресия
Автор: 
Дима
Публ.: 
25.09.2009
Отпътувах от блажения залив край Синеморец – това късче от рая, за да стигна до Мусала с единствената цел да видя изгрева от покрива на Балканския полуостров. Казвам "покрив", но говорейки за планина, това определение не звучи на място. Върхът не покрива, той извисява – свобода е и няма ограничения! Може да свързва и да бъде мост. Дали мост между морето и небето, дали мост между мен и Бог, но тръгвайки по пътя за Мусала, изминах част от пътя към себе си. Всяка крачка в планината бе крачка навътре в мен.

Въпреки, че прогнозата не беше обещаваща, решихме да поемем пътя към Върха. Смелите ни планове за "палаткуване" бяха бързо осуетени от гръмотевичната буря, която ни посрещна на 2400 метра на горна лифтова станция Ястребец. Бяхме пропътували с Ина пътя от морето до планината на стоп, помъкнали на гърба си нашия дом за следващите две седмици.
(Важно! Хората в България все още спират на стоп – финансисти, инженери, разносвачи на преса, земеделци, акушери, нищо-не-правещи; мъже, жени; млади, стари; българи, чужденци, просто – ВСЯКАКВИ хора по всякакви си техни причини спираха и ни качваха на стоп. Повечето ни гледаха учудено заради огромните раници, но и със сигурност по малко ни завиждаха, че сме тръгнали да търсим, както те мислеха, приключения. Но според Ина не ние търсим приключения, а те сами ни намират. Едно голямо благодаря на всички добри хора, които помогнаха да стигнем до Върха!)
Последен пост на лифта – кабинката ни влиза в крайната станция Ястребец. Часът е малко след шест вечерта. Щастливи сме, че стигнахме дотук. И точно тогава – светкавица и светкавично спиране на лифта! Извън кабинката – суетене, вътре – тихо. Седим, стиснали здраво раниците, и чакаме. Секунда, две, три… Лифтът отново проработва и ние „тържествено” слизаме на 2400 метра надморска височина. Рила ни посрещна с гръмотевична буря. Но бяхме щастливи, че сме вече тук, сред живата природа.
Бяхме тръгнали да търсим място за палатка, когато близо до нас падна гръм, косите ни се наелектризираха, усетих метален вкус в устата и това ни бе достатъчно, за да загърбим приключенията и да потърсим уюта на хижата. Бурята си отиде така изневиделица, както се и появи. Върхът се изчисти, нощта и зората бяха ясни. Гледах натам и исках да съм горе. Беше 11 юли 2009 година. На сутринта след бурята природата като че ли бе отдала своето електричество и, успокоена и смирена, се събуди, за да разтвори облаци и посрещне слънцето. Спокойно, тихо небе, тук-там украсено с нежни облаци.
Поехме към Върха. На езерото под Сфинкса ни огря слънцето. Езерото блестеше от слънчевите лъчи, събухме се боси, за да погалим тревата, като благодарихме за вълшебния миг. След Езерото падна Мъглата. И не се вдигна два дена. Освен на Върха, където се разтвори, за да ми даде прекрасната гледка, за която бях жадувала.
Продължихме нагоре сред гръмотевици и суграшица. На моменти ми беше тягостно, но тогава си казвах - планината усеща кой я обича. И ми ставаше леко на душата, а и раницата се носеше по-лесно. По околните била падаше тежко електричество, а по нас – ледени кристали. Каква хармония! Мокри достигнахме заслон Еверест, тогава за миг бързите облаци позволиха на слънцето да огрее Леденото езеро. Колко красива е планината! Красива, красива, красива… И тези наши малки моменти, които дори не могат да бъдат описани с думи, но ние всички ги чувстваме като една усмивка за душата... Моите моменти приличат на червени омайничета, усмихващи се на слънцето. Радостно чувство, повдигащо душата ми.
Продължихме нагоре. Валя и гърмя цял ден. Преди да падне нощта се вдигна мъглата, за да ни даде гледката от Върха, след което отново ни обви непрогледна – до следващата сутрин. Изгрева от Мусала така и не го видяхме. Но моят изгрев бе осъществен, макар че тогава не го осъзнавах напълно. Бях щастлива, че на този ден и в такива условия бяхме стигнали Върха. Бях щастлива и че точно там се запознахме с Ваня и Жоро.
На сутринта мъглата бе още по-тежка, температурата – отрицателна и върхът бе побелял от сняг. А едва преди два дни бях на брега на морето!
По пътя надолу вървяхме по новонатрупания сняг в гъста мъгла и силен вятър, който на пориви ту блъскаше в лицата ни ледена суграшица, ту ни пращаше дъжд. Истинска зимна виелица в средата на лятото!
Лятото отново дойде на следващия ден, когато небето се проясни и даде път на слънцето да стопли земята. Върхът отдолу се виждаше в своята нова бяла дреха, а ние с усмивка го изпращахме. На Мусала започнахме нещо, което пое своя път по естествения си начин. Нагоре.
 
Вашият глас: - 4.5 (8 votes)