МУЗИКАТА В МЕН

Тема: 
философия
Тема: 
музика
Жанр: 
проза // есе
Публ.: 
11.09.2009
Съществуват множество естетично - аналитични концепции по повод възприемането и ценността на музиката, нейната същност и цели, но си мисля, че въпросът за истинността в нея се доближава по-скоро до бароковото разбиране, т.е. тя да служи за извисяване на духа и за избистряне на ума. И това не са само празни фрази, защото в превъзмогване на “сладостта за ушите” музиката като че ли се докосва до онзи широк спектър от идеи, чувства и емоции, които не само че вълнуват, но остават през вековете и служат за медиатор, за пътеводен фар към едно творческо съвършенство и вътрешна осъзнатост. 
 Интересно е схващането на Милчо Левиев, че добрата музика (тук бих добавила - от какъвто и стил да е тя), се нуждае най-вече от… тишина, защото делничността на звучащите потоци, примесени с разнообразни ритми, заливащи ни от всеки ъгъл, замърсяват атмосферата, задръстват възприятията и пречат на контакта ни с изкуството. То като че ли остава някъде встрани, на заден план и служи по-скоро за фон.
И все по-забързани, и все по-необръщащи внимание на заобикалящото ни, ние вървим към голямото “утре”, а пропиляваме възможностите на малкото “сега”. То е малкото, което понякога ни разтърсва и шокира, което ни дава възможност да творим, а същевременно е и малкото, което се преумножава.
Бързайки, минавам по една улица - по една и съща улица почти всеки ден. Възрастна жена, дребничка на ръст, отдалече още протяга ръката си в някакъв жест за поздрав или по- скоро - жест на безпомощност. Спирам се, а тя смутена и с разтреперан глас ме пита:
– Момиче, колко е часът? Че не виждам, момиче…
В ръката й, вече трепереща, има изпразнена кофа за смет, а в другата - късче обърната надежда. Казвам й часа, а то, времето, си е винаги едно и също. Точно отмерено, симбиозно свързано с нея като биологичен ритмус, измерен с метроном; тик-так,секунда по секунда, такт по такт, година след година - калейдоскоп на един живот.
Възприятията ми се изострят, а мелодичното цъкане на часовника донякъде напомня за алековите железници, за пътищата и изборите в живота, за недоизказаните истини, а и за миговете споделеност.
Музиката в мен… Доскоро тя се съизмерваше с едни от най-поетичните картини – със стичащи се водопади и дъхави поляни от цветя, както и с бурните нощи и гърмящи светкавици… Доскоро, а сега? СЕГА? Сега навярно тя е малкото зрънце, посято на нивата.
 
 
 
 
 
Вашият глас: - 4.3 (7 votes)